изложби, критика
02 / 2022 брой, СБХ бюлетин, стр.51
Велизара Иванова: ОЩЕ СА ТУК.
ИЗЛОЖБА НА ВЕНЦИСЛАВ ЗАНКОВ
1-28 май 2022
галерия Credo Воnum, София
Най-новата изложба на Венцислав Занков „Още са тук” се състои от 13 непоказани досега фигури от чугун, застинали прогорени в различни емоционални състояния. Както той уточнява, макар „Още са тук” да обединява 60-годишнината на твореца с излагането на тези произведения, създадени през последните две години, това не е ретроспективна, а проспективна изложба. И добавя: „Живият художник не може да бъде историк на себе си, защото винаги е вече с една крачка извън рамката.”
Отразявайки способността на твореца да превежда идеите си в пространството, тези фигури, сякаш хванати в капана на необичайни начини за конфронтация между идея и материал, изследват напрежението между способността на човешкото тяло да се изразява чрез движение и принудата на материала да задържа и запечатва.
Естетическо и концептуално продължение на „Последните граждани на Кале”, тази изложба разкрива перспективата на настоящите и бъдещи вълнения на обществото. Тук художествената практика на Занков се задвижва от интуитивно изследване на чугуна. Виждаме всички белези от изливането на материала – линиите на шевовете, несъвършенствата на отливането на творбите, които са сякаш изгорени. Обединявайки затвора на чугуна с демонстрация на личното състояние, фигурите са огънати, протегнати, втвърдени и оголени като страдащи тела, подобно на вкаменените жители на Помпей. Тази изложба не е естетически отговор на актуални в момента събития, а художествена рефлексия на самото съществуване, на екзистенциалните същности и смисъла на живота, касаейки битието в най-основната му форма. Това е диалог за съществуването на щастието, търсенето, страданието и метафоричното изгаряне на човека в този процес. А защо още са тук? Защото нищо не изчезва, за да отмине завинаги – човекът остава завинаги и продължава пряката си среща с живота – оголен, самотен, изгорен и прояден от страдание и изпитания.
Надя Тимова: Къде са ходещите хора днес?
Отдавна съм се отказала от идеята да разглеждам едно произведение или цяла изложба като илюстративен, че даже и доказващ нечие старателно описано на лист хартия хрумване материал. Предпочитам да се доверя на неповлияното от никого и нищо собствено съждение за възможностите на дадено произведение, да възстановя и изградя неговия наратив. Искам лично да разшифровам и разчета чистата му форма, за да стигна сама до неговите замисъл и послание, а не обратното. Ако не успея, обикновено не виня себе си.
Забелязала съм, че в света на символите и знаците, чийто културен център обитавам от години, човек бързо се научава да чете. Погледът ми търси директна връзка с резултата на неговите формални проявления: всеки обем и линия, динамика или статика на формата, потенцията на движението, вибриращата енергия на цвета и материята. Търся основанията за тяхното съществуване, изследвам изразната им възможност. Знам, че формата е резултат и еманация на мисълта, така че и мисълта трябва логично да стигне по обратен път до причината за своето зараждане. Така поне е в по-класическото разбиране за изкуството.
Какви са сигналите, които ми дава Занков? Искам да позволя на чистата форма да говори сама за себе си, да се абстрахирам изцяло от знанието и информацията за неговите предишни проекти, да неглижирам интерпретациите относно неговата досегашна работа. До един определен момент, когато ще потърся подкрепа на тъждеството проект-реализация.
В ателието пред мен са разположени 13 изкорубени „кални“ фигури с измъчени, понякога чужди на здравия човешки разум жестове. Цялостното впечатление е за маса от налудни, неприсъщи за естествената моторика движения. Психопатични и екзалтирани пози, далеч от нормалния невербален символен език на тялото. А поотделно, всеки един жест е познат, разбираем, сякаш преживяван. Акумулирането на тази проблематична, но в основата си първична индивидуална енергия се преобразува в неприемлива обществено-социална такава. Кои са тези „хора“ и защо са заедно, ако не се чувстват добре? Кое ги задържа обвързани на едно място по едно и също време? Патосът в тях, израз на съпричастност и подкрепа ли е или просто признак на ментална умора и изтощение? Парадоксът е, че те са подчертано динамични сами в себе си, с голям потенциал, но здраво приковани за земята. Размишлявам дали авторът съзнателно е създал фигури в екстатични движения или те са се проявили на подсъзнателно, генетично обусловено ниво.
През последните месеци много си мисля за „Ходещият човек“ на Джакомети. Пишейки този текст отново си мисля за него. Както знаем, за работата си Джакомети се е вдъхновил от едноименното произведение на Роден. Предишният проект на Венци Занков „Последните граждани на Кале“ също до голяма степен е бил инспириран от работа на големия французин, и прераснал в собствен социален проект и гражданска позиция. Какво сближава и съответно раздалечава Занков от Роден, а от Джакомети? Дали материалът и текстурата на повърхностите има някакъв подчертан смисъл и значение, или аналогията е само повърхностно веществена. Не искам да вярвам, че това е просто въпрос на елементарен естетически възглед на времето. Текстурата в работата на швейцареца указва универсалността на човека, това е избраният от него похват.
А какво ги раздалечава? Приносът и епохалното значение на творбата на Джакомети се намира в стъпалата. Те, въпреки усилието и крехката приведеност на Човека, се отлепват, макар и с голяма трудност от калта на земята. Фигурите на Занков обаче са здраво и статично приковани към нея… От друга страна, цивилизацията на древните гърци е смислово и буквално изградена върху дискурса: значението е както за тичане към/бягане от, така и за дебат. Един техен изследовател стига до извода, че човек най-добре мисли и разговаря, когато ходи. Както именно са правели гърците.
Размишлявайки над този текст седмици преди откриването на изложбата, най-много ме вълнува какво ще е решението на автора относно експонирането на скулптурите в пространството. Защото това ще е последната му дума. Другото той го е казал. Динамиката и диалогът между тях, според мен, ще бъде основополагащ. Дали ще става въпрос за стълкновение или за индивидуално, самостоятелно преживяване; за зависимости и отношения, или за единен хор на общочовешко послание? Или просто обща нечетлива маса от банални екзалтирани тела. Това може да реши единствено нейният автор. Да разреши конфликта или да задълбочи агонията. Дали този принцип може да бъде приложен и в живия живот?
За какво са необходими тези сравнения. Времевите съпоставки, възможни чрез материални артефакти са необходими свидетелства за хода на времето, за развитието на мисълта в него, за стремежа и еволюцията на Човека. Дали ако Венци Занков беше създал своите фигури за последния си проект ходещи, това щеше да даде повече надежда за добър пророчески изход от предходната ситуация на „Последните граждани на Кале“?
